Рахел пристъпи към брака, както пътникът пристъпва към свободен стол в чакалнята на летището. С намерението да седне. Замина с него за Бостън.

Когато Лари дължеше жена си в своите обятия с бузата ù, опряна до сърцето му, той се извисяваше достатъчно над нея, за да вижда върха на главата ù, буйната тъмна коса. Когато докосваше с пръст ъгълчето на устата ù, усещаше едно лекичко пулсиране. Обичаше това ъгълче. Това слабо, едва доловимо потрепване под кожата ù. Пипаше го, слушаше с очи като очакващ баща, който усеща как нероденото му бебе рита в утробата на майка си.

Държеше я в ръцете си като подарък. Като нещо, дадено му с любов. Нещо кротко и малко. Безкрайно ценно.

Но когато се любеха, оставаше обиден от очите ù. Те сякаш не бяха нейни, а принадлежаха на друг. На някого, който наблюдава отстрани. Гледа към морето през прозореца. Гледа лодка в реката. Или гледа човек, който върви през мъглата с шапка на глава.

Той се вбесяваше, защото не знаеше какво означава този поглед. Обясняваше си го като нещо между безразличието и отчаянието. Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето бе дошла Рахел, където различните видове отчаяние се борят за първенство. И че личното отчаяние никога не е отчайващо.

Being with him made her feel as though her soul had escaped from the narrow confines of her island country into the vast, extravagant spaces of his. He made her feel as though the world belonged to them- as though it lay before them like an opened frog on a dissecting table, begging to be examined.

Margaret Kochamma's tiny, ordered life relinquished itself to this truly baroque bedlam with the quiet gasp of a warm body entering a chilly sea.