أنا سلّة مليئة باللحم والعظام والدم والدموع والعرق، بالرغبات والرؤى.

Как ще повярват невярващите какви чудеса може да стори вярата?
Те забравят, че душата на човека става всемогъща, когато бъде овладяна от една велика идея. Обхваща те страх, когато след горчив опит разбереш, че вътре в нас съществува една сила, която може да надвиши силите на човека; обхваща те страх, защото от онзи миг, в който разбереш, че тази сила съществува, вече не можеш да намериш оправдание за дребнавите си или малодушни постъпки, за пропиления си живот, за който хвърляш вината на другите; знаеш вече, че ти, не съдбата, не орисията, нито хората около теб, ти единствен носиш цялата отговорност, каквото и да правиш, какъвто и да станеш.
И тогава се срамуваш да се смееш, срамуваш се да се присмиваш, ако някоя пламенна душа се стреми към невъзможното.
И ти съзнаваш вече съвсем ясно, че ценността на човека се състои в това: да търси и да знае, че търси невъзможното; и да бъде убеден, че ще го постигне, защото знае, че ако не прояви малодушие, ако не послуша това, което му нашепва разумът, а стиска зъби и продължава да преследва невъзможното убедено, упорито, тогава става чудото, което безкрилият ум никога не би могъл да проумее: невъзможното става възможно.

When I close my eyes to see, to hear, to smell, to touch a country I have known, I feel my body shake and fill with joy as if a beloved person had come near me.

A rabbi was once asked the following question: ‘When you say that the Jews should return to Palestine, you mean, surely, the heavenly, the immaterial, the spiritual Palestine, our true homeland?’ The rabbi jabbed his staff into the ground in wrath and shouted, ‘No! I want the Palestine down here, the one you can touch with your hands, with its stones, its thorns and its mud!’

Neither am I nourished by fleshless, abstract memories. If I expected my mind to distill from a turbid host of bodily joys and bitternesses an immaterial, crystal-clear thought, I would die of hunger. When I close my eyes in order to enjoy a country again, my five senses, the five mouth-filled tentacles of my body, pounce upon it and bring it to me. Colors, fruits, women. The smells of orchards, of filthy narrow alleys, of armpits. Endless snows with blue, glittering reflections. Scorching, wavy deserts of sand shimmering under the hot sun. Tears, cries, songs, distant bells of mules, camels or troikas. The acrid, nauseating stench of some Mongolian cities will never leave my nostrils. And I will eternally hold in my hands – eternally, that is, until my hands rot – the melons of Bukhara, the watermelons of the Volga, the cool, dainty hand of a Japanese girl…

For a time, in my early youth, I struggled to nourish my famished soul by feeding it with abstract concepts. I said that my body was a slave and that its duty was to gather raw material and bring it to the orchard of the mind to flower and bear fruit and become ideas. The more fleshless, odorless, soundless the world was that filtered into me, the more I felt I was ascending the highest peak of human endeavor. And I rejoiced. And Buddha came to be my greatest god, whom I loved and revered as an example. Deny your five senses. Empty your guts. Love nothing, hate nothing, desire no